Само тя – забравата – почуква
на олющената ми врата.
Само той – дъждът нечакан – руква
от тавана ми през есента.

„Телефон“ е символ на пустинност,
а „писмо“ – на ясна празнота.
Кой живее в тази безкартинност?!
Кой желае тази самота?!

Някой друг до стола ми ще седне.
Някой друг в дома ми ще преспи.
Споменът за теб ще ме погледне.
Споменът за теб не ще прости.

Тази стая ще остане гола,
както е душата ми пред теб.
Тази дреха ще стои на стола,
както бе забравена от теб.

Няма да поправя този покрив,
който капе нервно нощ и ден.
Чувам и невнятните му вопли,
екнещи, навярно, само в мен:

„Да си сам, не е да си самотен,
а самотен си, дори не си ли сам
и живеейки в дома си неохотен
за глухите, ти пак оставаш ням…“

16.07.2004 г.