Не останаха песни, непяти за някого;
не останаха фрази, места, имена,
за които да знам, че говорят ми всякога
не за вас, а със своята лична цена.

Уж си тръгвате цели от нашето сбъдване,
но защо са лицата ви още пред мен?!
Не плачете – аз виждам ви пак на разсъмване –
ще заплача, простете, и аз в този ден.

А тогава сълзите ми нека измият
този Свят от безбройните жълти листа –
есента ми със вас най-дълбоко да скрият;
да посеят в душата ми свежи цветя.

И върнете ми, моля ви, моята истина
за нещата, които все още са тук,
че не мога сама да разкъсам им връзките –
те напомнят ми винаги нещо за друг.

16.05.05 г.