Мълчанието шепне в мен
написаните думи
и ето ме, отново в плен
на страдащите друми.

Дъждът дълбоко ме мори,
с прегръдка влажна дави.
В безсилие ме той кори
и свойто име слави.

А волен вятърът зове
душата непорочна.
Трънлива клетка й кове
за сватбата безсрочна.

Залята с грешки се топя
на слънчевите клади.
Със силен, робски глас крещя
пустинните балади.

В безгрижна сянка хвърлям днес
кипежите горещи,
но търся своя нов адрес
в зловещи, адски пещи.

08.05.01 г.