Вървиш във лес така просторен
и сякаш търсиш самота,
а аз по път полузатворен,
отрупан с тръни и листа.

Но, ето, наште стъпки скоро
намират общия си край
и в твоите очи, Изгоро,
аз виждам своя женски рай.

А в свойте рани аз съзирам
безсмислен порив към човек,
пред който отведнъж избирам
живот щастлив и триж по-лек.

За „Сбогом!“ нежно те прегръщам;
забравям пътя си нерад.
По твоите следи се връщам
и търся щастие назад.

А ти пълзиш във трап любовен,
отрупан с тръни и листа.
И сякаш аз съм в сън вековен
и сякаш търся самота…

23.12.99 г.