Беше някъде там – между Келведън (където между другото е или не е родена Сара Кейн) и Колчестър, където се озовах вследствие на няколко театрални постановки, две-три прочетени пиеси и много неотговорени въпроси, които беше наложително обаче да бъдат зададени. Там, в нощта, сива и прашна, влакът пореше натежалия октомврийски въздух, бързо захвърляйки зад себе си селца и ехтящи стъпки по перона. Тук-там пътници слизаха – мрачни, в сиви костюми и лица. Други се качваха, не по-малко еднакви. До мен стоеше висока жена на средна възраст с лице, което добре пази тайните си, скрити зад слоеве грим и натежала усмивка. Срещу мен – двойка. Тя- 30-ина годишна, на телефона си. Той – пак така. Той я поглежда, предлага й да поръчат Доминос. Тя се съгласява, докато видимо заинтригувана чете пост във фейсбук. Той не я пита каква пица иска – знае. Всичко между тях изглежда ясно, уточнено. Доминос, сватба, две деца и прочие.
А знам, че могат да създадат и други истории. Жената с грим и двамата по-навик- заедно. И ми се иска да разкажа историите им – такива, каквито биха могли да бъдат. Не захаросани, с фойерверки и шампанско накрая имам предвид, а истински, дърпащи ги към ‘the me of me’ – думи, принадлежащи на един голям драматург, човек и учител. Нито тя иска да е там над телефона си, докато той поръчва обикновеното, нито той изглежда развълнуван от предстоящите им не-знам-колко-години заедно. Жената с грим е заровила що-годе празнотата, която си проправя, след като падне гримът късно вечер. Усмивката е замръзнала, сякаш залепила се за лицето й преди известен брой години, когато поводът още го е имало.
И не, театрална постановка едва ли може да й върне мечтите или да насърчи двамата да захвърлят Доминос и съжителството си, но това, на което учи театърът е стремежът към истина, към достигането на едно по-пълно знание за себе си. И затова бих писала и за жената, и за двамата, знаейки, че те пак ще са същите. Но може би други биха се привидели в тях и току-виж слезли от влака, в който не разпознават своята седалка. Може би ще се полутат, може би ще запалят безцелно цигара на неосветена гара в 2 през нощта, може би ще изберат неизвестна посока, която ще се окаже не точно тяхната. Но това е друго, което театърът рефлектира – че е важен опитът, важен е устремът към себе си, не непременно пристигането на крайната гара. А пейзажите, видени от влак, който разпознаваме като свой, е естествено да бъдат по-красиви, по-истински.